За мишките и хората...

Виждам отражението си в огледалния прозорец, от който се разкрива гледка към множеството миши дупчици разположени внимателно като дупки от скъп луксозно френско сирене. В една от тях има едно малко мишле, което гледа празно в телевизора и копнее по неизживяното си  детство.Колко ли му се иска сега да е навън и да опознава света, да брои звездите  и да се наслаждава на тихата есенна нощ. Виждам и едно мише семейство,заобиколено от  лъскавите си мебели  покрити със студенина и напоени със сълзи  от последния вчерашен скандал. Иначе сутрин  излизайки навън,  тъжните мишки се превръщат в царски лъвове с тъмни маркови очила и отиват на поредния лов . Освен моето мъгляво отражение  виждам и неговото , само че то гледа някъде другаде... Другаде, но отдавна вече не в мен. Сигурно съм станала като прозореца-прозрачна и огледална. Всъщност какво интересно има в това да гледаш отражението си. Превърнала съм се в негово отражение. Около мен има свещички, чийто аромат предразполагат към любов, но не към мен... А към телевизора. Той си бърка в носа и зомбирано превключва каналите на телевизора. И в секундите на превключване, наблюдавам празните ни  отдалечени  сенки в 60-инчовата плазма срещу нас. Сякаш живеем в нея. Хм, винаги съм искала да имам жовот, като този от телевизора. Заобиколена съм от лукс-модерна кухня, в която никой не готви и не се чука, кожена  холна гарнитура с цвят на слонова кост, в която  отдавна никой не се гушка и е  ужасно студено, дори одеалото не може да те стопли. Компания ми прави логото на apple-ла му и пепелника върху луксозната букова маса, задръстен с множество  изгоряли фасове любов. А аз пиша на лаптопа си и се задушвам от собствения си лукс и удобство...Майната му!  Поне задника ми е  щастлив! Тихо е. Заглеждам се пак в мишите дупчици и компютъра ми минава в режим  sleep. Въвеждам парололата на user-а ми -„не влизай“, а Ти отдавна си там...