Нищо...

След малките красиви и откраднати мигове в живота ни остават само спомени.... Забравени някъде там, от време на време ги поизтупваме от събралата се прах, за да се си спомним, макар и бледо за начина, по който сме се чувствали някъде, някога, с някого там..... След малките и красиви мигове в живота ни остават само няколко малки, красиви спомени, блуждаещи погледи, срамежливи усмивки и безброй въпроси с един и същи кратък отговор -"НИЩО'', криещ в себе си цели  светове и вселени....

мечта...

"-Каква искаш да бъдеш, когато порастнеш?
  -Мъж
-Защо?!
  -Защото е рядкост..."

Сънувах...

Няма го от една сутрин. Щорите  в спалнята са плътно спуснати, но денят все пак намира начин да влезе. Слънцето се промъква в стаята и започва да рисува линии. Лъчите му осветяват хиляди прашинки, които се въртят в кръг и блестят като вълшебен магически прашец. Мамка му, пак трябва да чистя... Но пък и в това има нещо красиво, мисля си...  Обръщам се на другата страна и се сгушвам в него. Той ухаее на мен, толкова  топъл, толкова мой... Увивам се  около него като малка страхлива маймунка в клоните на екзотично дърво-боебаб и наблюдавам как диша. Шумно, на равни тонове...Понякога ме дразнят, но обичам да ги слушам... Значи е до мен. Значи се е успал и е закъснял за работа. Значи минава осем и аз също закъснявам за лекции. Значи носовете ни са запушени от силната топлина, която идва от малката, но толкова мощна духалка... Затварям очи и поставям главата си върху гърдите му -най-удобната възглавница, която имам и която не бих заменила за никоя друга... Моята единствена възглавница! Повдига ме, малко нагоре, после надолу... Няма шанс да вдигна от леглото.  Равномерните движения ме дрогират още повече... Ама от оная готината дрога, която едновременно те държи  точно на границата-достатъчно буден, достатъчно замаян, за да се чувстваш центърът на тази Вселена... Когато съм в него се чувствам малка, по-малка от колкото съм по-принцип. Превръщам се в Снежанка, в Пепеляшка, в Спящата красавица....А той... Той е винаги е там и ме спасява. Обръщам се и силните му ръце, осеяни с множество вени, които чертаят пътища без начало и без край, ме обгръщат навсякъде, по цялото ми тяло и го карат да настръхва.... Започва да се натиска в мен...С движения подобни на вълни през лятото, които намокрят сухия морски пясък и след това отново се оттеглят... Аз започвам да повтарям неговите движения, точно както в природата птиците повтарят движенията на партньора, който са избрали.... Движим се в съвършен синхрон, бавно и плавно... Цялото време е наше.... Наслаждавам се на всяко вдишване и издишване, тук и сега с него... Не бързаме за никъде и..... Пляс! Изпускам тъпото дистанционно на пода. Май съм заспала на дивана.  Обръщам се - него обаче го няма. Часът е 03.30. Пиша му е смс: " Спиш ли? Искам да ти кажа нещо, но след няколко минути. Става ли?" Пращам му нещичко и след 5 мин. взимам телефона за да му кажа....

Моята истина, неговата лъжа

Тази вечер не излъгах... Реших да  да бъда откровена и да избера истината- разруших илюзии, убих хора... Мислех  си, че почти всеки би избрал да умре бързо, отколкото бавно и мъчително... Явно съм грешала... А ти какво би избрал?

Некви изречения...

Събота вечер. Седя на дивана в нас и гледам през прозореца уличната лампа отвън, чиято светлина е размазана от падналата мъгла. Тя е сама, аз съм сама... И двете сме на пътя, опитвайки се да хвърлим малко светлина в нищото... Само че при мен не се получава, колкото и да се опитвам... Може би  вече не светя, но не защото ми е омръзнало, а защото в един момент просто се изхабяваш, угасваш, става тъмно и е време да смениш крушката... С нова! Време е да сменя и моята, само че тъмнината май взе да ми харесва. Толкова тиха, толкова черна, сякаш е дупка, която води някъде, някого... И ме привлича, любопитно ми е да разбера накъде ще ме отведе... Ама аз никога не тръгвам. Седя си на дивана и чакам някой да се появи, ей така от нищото и на добра воля да ми смени крушката.... Това чакане ме убива, а тъмнината...Тъмнината. И гол!!! 1:0 за Ню Касъл срещу Сити Манчестер. Тъпия коментатор ми пречи да мисля. Ииии 2:0 за Ню Касъл. Пффф, никога не съм разбирала този спорт. Една кръгла топка и няколко плоски идиота, които се правят на спортисти. Имам един приятел, който казва: " Това е спорт за мъже, които разполагат само с една топка" . Ха, мисля си колко ли луда трябва да е мацката от горния етаж,  за да излиза с пич с една топка... Ентусиасти. Аз обаче си търся истински мъже- сиреч един чифт ташаци, които чакам да дойдат и да ми сменят крушката... Лампата угасна, май е време да си лягам....

Не съм тук....Отдвна вече ме няма! Искам да умра, за да се родя отново. Да започна живота си отначало. Ей така, рестарт на всичко. Нищо не ме задържа тук. Проклетата аларма на телефона ми сутрин, черно-белите хора в метрото, сфетофарите, трафика и изнервените шофьори...Проблемите вкъщи, нещастните хора и мъртвите гримирани деца, гадната миризлива храна, небето без слънце.... Интересните, но скучно разказани лекции от хора, които също нищо не ги задържа тук, но все пак винаги остават... Някак си ми омръзна и избора, който ни се предоставя ежедневно- хляб, сол или вода... И всеки ден се чудиш какво да избреш, защото всичко не може... Имаш право само на едно, защото всичко е лукс в днешно време и накрая естествено избираш водата, която просто те поддържа жив за още малко...И след това още малко. И накрая осъзнаваме, че сме изживели живота си на животоподдържащи системи, ей така сме съществували без да сме изживяли нищо, защото ние винаги избираме водата... Просто да съществуваме по-дълго пасивни към щастието, отколкото да изживеем всичко красиво, истинско, мъчително, бавно-убиващо те... Е, ние се пазим, съхраняваме се уж... А за какво?! За още един ден ли, за който със сигурност не можем да се сетим утре как е минал или какво сме почувствали и изживели...  И колкото повече се замислям, толкова повече не намирам причина да остана... А той все още седи до мен на бара, преминава през мен- без усдловия, без имена, адреси, без бъдеще... Единсвеното условие- тук и сега... Около нас - сенки на черно-бели хора, изгубени и чакащи.... И той чака... Чака да ме изчука тази вечер. Хвърля ми погледи, иска ме... Виждам сините му очи и големите му зеници, разтварящи се сякаш искат да ме погълнат. Пичът ме пита от къде съм, аз се усмихвам, допивам си бебешкия бейлис и му прошепвам- "Не съм оттук и съм за малко..." Тръгвам си, а погледът му събличайки ме, ме изпраща. Навън е студено, аз съм гола...

След любовта....

."След любовта остават телефонни номера, които избледняват.След любовта остават чаши с гравирани монограми, откраднати от по-добрите мотели. След любовта остава една маса в кафене "Манеж" и учуденият поглед на стария келнер, когато ни вижда с други. След любовта на устните остава металният вкус на несполуката. Остават адреси на стаи "от четири до шест". След любовта остават изреченията: "изглеждаш чудесно, никак не си се променил/а..." и "обади се някой път, нали пазиш телефонния ми номер?" След любовта остават тъмните улици, по които се връщахме след любовта. След любовта остават мелодиите по радиото, които постепенно излизат от мода. Остават тайните знаци, любовните шифри, остава твоята страна на леглото и страхът, че неочаквано ще влезе някой. Трак!-поставената слушалка, когатo се обади нечий чужд глас. Хиляда и една лъжи... След любовта остава изречението "Аз ще вляза първа в банята" и отговор: "Няма ли заедно?"- този път не! След любовта остават съучастниците: пазителите на тайните, които вече не са никакви тайни. След любовта остава лекото вълнение, когато пътьом вдъхнем познатия парфюм на някоя непозната жена. След любовта улиците са празни, а градът- пуст. След любовта остават неподписаните картички от Венеция и Амстердам. Препълнените пепелници и празното сърце. Навикът да се палят две цигари едновременно. Случайно направени снимки, загубени фиби, таксиметровите шофьори, които не ни обичаха и цветарките, които ни обичаха. След любовта остава наранената суета. След любовта остават други мъже и други жени. След любовта не остава нищо.”






Момо Капор

Тук

Тук всичко си има цена и срок на годност. И колкото повече имаш, толкова по-голяма е цената, която трябва да платиш... Даваме свободата си доброволно, за да можем да си плащаме данъците, да се погребваме с вещи и да живеем в лукс, за който така или иначе просто не ни остава време да му се порадваме... Живеем в свят, в който дори вярата си има работно време-от 10.00 до 18.00 часа. Питам се, а след това какво ни остава...?!

За мишките и хората...

Виждам отражението си в огледалния прозорец, от който се разкрива гледка към множеството миши дупчици разположени внимателно като дупки от скъп луксозно френско сирене. В една от тях има едно малко мишле, което гледа празно в телевизора и копнее по неизживяното си  детство.Колко ли му се иска сега да е навън и да опознава света, да брои звездите  и да се наслаждава на тихата есенна нощ. Виждам и едно мише семейство,заобиколено от  лъскавите си мебели  покрити със студенина и напоени със сълзи  от последния вчерашен скандал. Иначе сутрин  излизайки навън,  тъжните мишки се превръщат в царски лъвове с тъмни маркови очила и отиват на поредния лов . Освен моето мъгляво отражение  виждам и неговото , само че то гледа някъде другаде... Другаде, но отдавна вече не в мен. Сигурно съм станала като прозореца-прозрачна и огледална. Всъщност какво интересно има в това да гледаш отражението си. Превърнала съм се в негово отражение. Около мен има свещички, чийто аромат предразполагат към любов, но не към мен... А към телевизора. Той си бърка в носа и зомбирано превключва каналите на телевизора. И в секундите на превключване, наблюдавам празните ни  отдалечени  сенки в 60-инчовата плазма срещу нас. Сякаш живеем в нея. Хм, винаги съм искала да имам жовот, като този от телевизора. Заобиколена съм от лукс-модерна кухня, в която никой не готви и не се чука, кожена  холна гарнитура с цвят на слонова кост, в която  отдавна никой не се гушка и е  ужасно студено, дори одеалото не може да те стопли. Компания ми прави логото на apple-ла му и пепелника върху луксозната букова маса, задръстен с множество  изгоряли фасове любов. А аз пиша на лаптопа си и се задушвам от собствения си лукс и удобство...Майната му!  Поне задника ми е  щастлив! Тихо е. Заглеждам се пак в мишите дупчици и компютъра ми минава в режим  sleep. Въвеждам парололата на user-а ми -„не влизай“, а Ти отдавна си там... 

Привет!:)

Hi guys!!! Днес на 285-ият ден в годината, 12 октомври 2012, тогава когато остават 80 дни до нейния величествен край, а може би не само нейния, но и на света като цяло, реших да си сътворя нещо подобно на блог. Тук от време на време ще изливам вълненията на 20-годишната си изтерзана душица и ще ви занимавам с разни мисли,страсти и измишльотини. Ами това общо взето e моето скромно встъпление. Enjoy it!:)

бум

бум!