Не съм тук....Отдвна вече ме няма! Искам да умра, за да се родя отново. Да започна живота си отначало. Ей така, рестарт на всичко. Нищо не ме задържа тук. Проклетата аларма на телефона ми сутрин, черно-белите хора в метрото, сфетофарите, трафика и изнервените шофьори...Проблемите вкъщи, нещастните хора и мъртвите гримирани деца, гадната миризлива храна, небето без слънце.... Интересните, но скучно разказани лекции от хора, които също нищо не ги задържа тук, но все пак винаги остават... Някак си ми омръзна и избора, който ни се предоставя ежедневно- хляб, сол или вода... И всеки ден се чудиш какво да избреш, защото всичко не може... Имаш право само на едно, защото всичко е лукс в днешно време и накрая естествено избираш водата, която просто те поддържа жив за още малко...И след това още малко. И накрая осъзнаваме, че сме изживели живота си на животоподдържащи системи, ей така сме съществували без да сме изживяли нищо, защото ние винаги избираме водата... Просто да съществуваме по-дълго пасивни към щастието, отколкото да изживеем всичко красиво, истинско, мъчително, бавно-убиващо те... Е, ние се пазим, съхраняваме се уж... А за какво?! За още един ден ли, за който със сигурност не можем да се сетим утре как е минал или какво сме почувствали и изживели...  И колкото повече се замислям, толкова повече не намирам причина да остана... А той все още седи до мен на бара, преминава през мен- без усдловия, без имена, адреси, без бъдеще... Единсвеното условие- тук и сега... Около нас - сенки на черно-бели хора, изгубени и чакащи.... И той чака... Чака да ме изчука тази вечер. Хвърля ми погледи, иска ме... Виждам сините му очи и големите му зеници, разтварящи се сякаш искат да ме погълнат. Пичът ме пита от къде съм, аз се усмихвам, допивам си бебешкия бейлис и му прошепвам- "Не съм оттук и съм за малко..." Тръгвам си, а погледът му събличайки ме, ме изпраща. Навън е студено, аз съм гола...